kibela
bg en ru pl

История на Балчик

Круни

Историческите извори за формирането на древногръцките полиси - градове - по западния бряг на Понта /Черно море/ са малко и оскъдни. Все пак е написано, че първите - за древнотракийската и древногръцката цивилизация - полиси са основани между 620 и 575 г.пр. Хр. - Истрос, Томис /Констанца/, Калатис /Мангалия/, Аполония /Созопол/, Одесос /Варна/, Месембрия /Несебър/.

От това време, когато в Йонийска Гърция /Мала Азия/ царувал Астиаг, според Херодот е основан и полисът Круной /Круни/. Новият град е издигнат върху руините на още по-древно праисторическо селище, с изобилни питейни води, което в български превод означава Извори.

През Ренесанса, когато се изработват първите картографски материали за нуждите на търговията и мореплаването в Европа, интерпретациите на античния географ Клавдий Птолемей вече станали неудобни и поради това се полагат основите на модерното картографиране от фламандеца Абрахам Ортелиус, последван от съмишленици след 1574 г. На картата на Черно море от 1590 г. Круни е отразен и на карта, продукция на П. Кариус от 1630 г.

Археологическите проучвания, проведени в съвременния град, макар и оскъдни както по време, така и по мащаб, все пак позволяват да се надникне в тайните на старогръцкия полис, разположен върху втората тераса, както и за следи от по-древното поселение - под сегашния терен на дълбочина от 10 до 20 м. във всеки случай и малкото, с което разполагаме, потвърждава, че в средата на VI в. пр.Хр. полисът водел оживена презморска търговия, разполагал с добра производствена база и богат хинтерланд: работилници за тракийска керамична продукция, лозя, терени за земеделска продукция, риболов. Фрагментираната керамика от Йония и древния Египет - орнаментирана със сцени от митологията, свързани с бог Амон Ра, е само част от доказателствата, които убеждават непредубедения познавач или любител в становището за миналото на този почти легендарен град, чието локализиране породи толкова спорове в науката.

В такава степен на развитие полисът е заварен от войските на Филип II Македонски, които в средата на IV в.пр.Хр. овладяват целия полуостров - от р. Истрос до Медитерана и от Понта до Адриатика.

Дионисополис

От гледната точка на съвременността все още е твърде трудно да се направи точна оценка как се развива полисът през елинистическата епоха. Вероятно той се оказва важно звено в стратегията на владетелите му, защото към началото на III в.пр.Хр., по време на голямото крепостно строителство, е включен в системата на укрепленията, построени от Диадохите - Лизимах и наследници. Дионисополис е относително автономен - даже между 200 и 72 г.пр.Хр. сече и разпространява собствени монети.

Когато през 395 г. империята се разделя на две - Източна и Западна Римска, - Дионисополис попада в Източната, започва изграждането на двойник на античния град - крепост от 360 дка, разположена в дн. градски кв. Хоризонт. В такъв момент в средата на VI в. го сполетява мощен подводен трус (земетресение), последван от страховито нахлуване на морската стихия по цялото крайбрежие. Свлачищният процес се ускорил силно и полисът бил сринат до основи. Същата съдба сполетяла и съседа му - Афродизион. От това време са последните ранновизантийски медни и друг род номинали. Трагедията, сполетяла трите западночерноморски полиса (Одесос също е сред тях), е засвидетелствана от големия ранновизантийски хронограф Теофан.

След потопа оцелялото население на античния град се премества в новото укрепление, което започнали да издигат още в самия край на V и началото на VI век.

Новата крепост на Дионисополис, от ранновизантийската епоха, е разположена върху платото на равнината, северозападно от центъра на Балчик. По територия - 360 дка - крепостта е една от най-мащабните в целия византийски свят - даже надвишава укрепленията на провинциалната столица.

Създаването на Първото българско царство през 681 г. обаче се оказва повратен момент в продължителния процес на етнически и териториални промени, започнали вследствие на великото преселение на народите. След голямата военна кампания на прабългарите под предводителството на хан Аспарух знаменитата битка при Онгъла - между 679 и 680 г. - принуждава византийската империя да изостави за много дълго време част от Западночерноморската укрепителна система.

Изоставени са и запустяват важни за империята укрепени места, върху чиито руини трайно се установяват и заселват прабългарите. Несъмнено този процес се отразява върху съдбините на цялата равнина, известна оттук нататък под наименованието Карвунска земя.

Карвуна

Първите три столетия от съществуването на Дунавска България са период, през който на Карвунската земя се консолидира българската народност. Разположена в непосредствена близост до столичните центрове Плиска и велики Преслав, областта е гъсто населена и застроена от аули-укрепления и укрепени градски селища.

Наред с Дръстър град изключение от правилото прави само изоставеното от хан Аспаруховите българи недовършено укрепление край село Никулицел - укреплението при Балчик не само е най-мащабното, но и единственото в цялата област - от делтата на Дунав до Плиска. То има приоритет в отбранителната стратегия на владетелите в Плиска и велики Преслав, към Черно море - все още затворено за Византия. Върху развалините на ранновизантийския Дионисополис е разположен големият областен център на ранносредновековна България - Карвуна, - на който е отредено да изпълнява важна заръка в нейните вековни съдбини!

Карвуна съществува, така както просперира и подвластната му област до началото на XI в., което се потвърждава от много, макар и по-късни във времето, рисувани карти, портолани, лоции и земеописания, датирани от XIII до началото на XVII в. - една дейност на цивилизовани и учени мъже колкото достойна, толкова и полезна за познанието на хората и същевременно доказателство за съществуването на град-пристанище с това име по западния бряг на Черно море.

Стабилното укрепление обаче се оказва крехка преграда пред заплахата на нападения на печенеги и кумани. Българите полагат средства за преустройство на крепостните стени.

Възстановяването на Дунавска България - Второто българско царство - едно следствие от поредното, но победоносно надигане на българите под водачеството на търновските боляри Петър и Асен - 1185, 1186 и 1187 г. - не подминава средновековния град Карвуна и областта. От известните днес и пуснати в научно обръщение медни и медно-билонови монети няколко са имитативни, но с основание се приписват на първите трима Асеневци - Йоан I Асен, Теодор-Петър и цар Калоян (1185 -1207 г.). Заедно с тези номинали в кварталите на средновековния град са открити номинали на византийските императори Андроник I Комнин, Исак II Ангел, Алексий III Ангел и няколко латински имитации, сечени между 1204-1224 г. Монетите от византийски и латински произход говорят само, че средновековният град съществува, но все пак те не са сигурно доказателство за етническия му характер и принадлежност. В този смисъл откритите номинали на първите български царе, намерени и пуснати в обръщение, недвусмислено потвърждават важния факт за присъединяването на Карвуна към територията на възстановената ни държава още в зората й - преди 1201 г., когато е освободена Варна.

Минава повече от едно столетие, преди да срещнем името на града в нов исторически извор -„ Историята" на император Йоан VI Кантакузин:

„... проводи пратеничество ( имп. Анна Савойска ) при някой си Балик, владетел на Карвуна ..." - едно следствие от водената гражданска война във Византия. Известно е, че според решението на най-стария архонт Балик, неговите братя Теодор и Добротица начело на 1000 конници оказват помощ на малолетния император Йоан V Палеолог.

Докога Карвуна е столнина на Балик и неговите наследници. Във всеки случай през 1346 г. като столица на апанажното владение Карвуна вече се споменава силно укрепената във всяко отношение крепост Калиакра, където властва деспот Добротица.

За търговците от Венеция и Генуа Карвуна е не само известно, но и предпочитано пристанище. Топонимът е отбелязан като Карбона за първи път върху картите на Пиетро висконти и Марино Санудо Стория - 1311/1321 й., в отрязъка между Варна и Калиакра, а между Варна и Карвуна е отбелязано пристанището Катридзи - Кастрици, днешното село Кранево.

Съвременните измервания на разстоянията между варна и Балчик, както и между Балчик и Калиакра се допълват и от един новоизнамерен портолан, където вече съществува нов топоним - Балчик.

Прието е, че между 1393 и 1397 г. заедно с владението на добруджанския владетел Иванко градът е опожарен и сринат из основи.

От този миг насетне твърдината Карвуна, за разлика от някои полуразрушени по онова време, но възродени по-късно от пепелищата средновековни български градове, никога не възправя снага - един много печален факт от турското нашествие, което поставя край на световните средновековни цивилизации - българската и византийската.

Върху останките на Карвуна част от оцелялото като по чудо заварено българско население, сред буреносните облаци, стоварили се върху града и неговите обитатели и близо вековната титанична битка с анадолските завоеватели, положило основите на нов град - известен през идните векове с името Балчик.

Балчик

Върху руините на някога процъфтяващия и могъщ български средновековен град се полагат основите на мизерно поселение - характерен белег за всички места, върху които се стоварват ударите на завоевателя, - разраснало се почти три века след опожаряването на Карвуна. При първото нападение на казаците от Подонието, Запорожието и Северна Таврия през 1604 г. вече се среща новото име - Балчик. Топонимът е узаконен през следващите 50 години - 1653 г. - от Евлия Челеби. Наистина Челебията не се е постарал да посочи други отправни точки за топонима и въпреки това няма съмнение, че новото селище - наследник на българския град - е факт.

Най-ранните тьлкувания на името навеждат към турския му произход: балчук - тиня, кал; бал - пчелен мед, докато някои приемат за първообраз името на архонта Балик - Балчик?! Насоките отвеждат отново към станалото вече легендарно име на архонта. Защото топонимът не е само лично име: Балик - градче, но и съществително нарицателно - управител, владетел на укрепено място - крепост.

Усилената стопанска дейност в края на XVIII и първата половина на XIX в. превръща Балчик в най-активния търговски център на Добруджа. Въпреки масовото разоряване и емиграцията демографски градът нараствал и в началото на XIX в. има около 4000 жители, които към 1872 г. се удвояват - 7000. От 900 къщи 450 са български, 400 турски, татарски и цигански и 50 гръцки. През 1877 г., като следствие от завършилите войни по Източния въпрос - 1828/1829 и 1853/1856 г. броят на жилищата достига 1100. Нараства българската етническа колония. При новите стопански и социални процеси обаче настъпва и разграничаването на трите основни етнически групировки, които формирали облика на този малък, но космополитен град. Формира се новата организация на българската общност, със специфичните за възраждането институции - в защита на нейното население. Това позволява в Балчик за първи път да се излъчат водачи от българска среда, способни да подхванат и отстояват делото за възрожденската обнова на града.’ Самоорганизирането се изразява в построяване на духовни средища - училище и църква. Основите им са положени през 1845 г. - начинание първо за цялата добруджанска степ - едно благородно дело на видния балчишки водач Кою Райчов, родом от Трявна. Две години по-сетне гърци, гръкомани и официалната турска власт обаче ги затварят. През 1851 г. разрушената църковна сграда е издигната отново, но семето на разединението вече е посято. Започват битки -кога явни и непримирими, кога по-приглушени. Почти отделени съществуват махалите -българската, във въздушната, както по-късно я назовава К. Мречек - Гемиджи махала, докато татари, турци и гърци обитават крайморието.

Балчик навлиза в новата история като център на един от формираните 66 окръга на Княжеството - едно справедливо и целенасочено дело и на временното руско управление, и на далновидната преценка на новите български властници. Градът изпраща четирима свои представители в Учредителното събрание - от началото на 1880 до края на 1959 г. той е околийски център с 92 села и население: в града - 3885, а в околията - 28 300, за да го намерим през 1941 г. с над 40 000 жители общо с околията.

Първата национална катастрофа от 1913 г. нанася тежък удар на България - анексирана е Южна Добруджа. „Великите демокрации" постановявят към кралска Румъния да се предадат и градските центрове: Балчик, Добрич, Каварна, Силистра и Тутракан. Наченала се тежка чуждоземна окупация, която с малко изключение, между 1915 и 1919 г., продължила до есента на 1940 г. Както от цяла Южна Добруджа, така и от Балчик и неговата околия пътят на емиграцията поемат най-видните представители на интелигенцията и прогресивни личности. Кралският двор желаел да превърне града и неговата околност в бисер на Западното Черноморие - между 1924 и 1936 г. кралица Мария започнала строителство на своя лятна резиденция, изградена в съчетание на старобългарски, молдавски, мавритански и ориенталски стил - тя се състояла от постройки, които заедно с новоформираната ботаническа градина-парк - дело на италианските архитекти Америго и Аугустино - представлявали проект на бъдещето. Започват градежите и на множество летни вили. Прокарва се първият асфалтиран път от лятната резиденция до града, който е електрифициран. За бърза и ефикасна връзка със столицата Букурещ е отворено гражданско летище.

Опитът градът да остане безмитна зона обаче пропада, защото са наложени неимоверни тегоби над завареното население - затворени са българските училища, въведен е военен режим, конфискувани са земи и собственост, забранен е обществено-политическият и културен живот, наложени са тежки данъци и ангария. Докато през 1910 г. населението е 6616, през 1939 г. градът има само 5168 жители. Независимо от трагедията, която България изживяла - втората национална катастрофа, - царството намира време и пари, за да подкрепи своите поробени поданици, които започнали дълга битка в защита на националното си достойнство. В окупираните земи и селища на Южна Добруджа се организират частни училища, формират се комитетите на Българските културни общества /БКО/. През 1929 г., когато тук е създаден районен комитет на Добруджанската революционна организация, той става крепост на българското националноосвободително движение в Добруджа.

На 7 септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, с която се слага край на чуждоземната робия в тази българска област - решен е частично Добруджанският въпрос. На 21 септември жителите на Балчик заедно с Тутракан първи в областта спонтанно посрещнали своите освободители - българските войски начело с генерал Попов.

Балчик днес и в близкото минало - от щастливата за него отправна точка към бъдното - есента на 1940 г., до последното десетилетие на века - 2000 г. - в навечерието на навършващата се 2600 - годишнина от създаването на най-стария полис Круни - първообраз на наследниците си - е център на околия и община с бавно, но стабилно развитие в демографски аспект: през 1893 г. има 5173 жители, 1910 - 6616, 1939 - 5168, 1943 - 6632, 1946 - 6131, 1957 - 7990, 1969 - 9710, 1971 - 9666, 1984 - 11 937, за да достигне през 1989 г. 13609 жители.

Общината граничи на запад, при с. Осеново и Кранево, с Варна, между селата Църква и Батово с Добричката община, при с. Змеево с Генерал Тошево и при с. Топола с община Каварна. На територията й е разположен международният курорт „Албена". Разположен на десетина километра от Балчик, всъщност комплексът е неделима част от агломерацията Балчик - вилна зона - Албена - с. Оброчище - с. Рогачево и с. Кранево.

Днес Балчик разполага със съвременни хотела, множество частни квартири и хотели, ресторанти, атракционни заведения и къмпинзи. На територията му е разположен вторият по големина ботанически комплекс в Европа - Ботаническата градина и курортно-архитектурният комплекс, наричан доскоро „Двореца", планиран и граден в началото на нашия век. Входната врата за запознанство на посетителите - българи и гости от цял свят - с града е неговият Исторически музей, разположен на централния градски площад в сграда, проектирана и градена в началото на нашия век, но преустройвана през периода на румънската окупация. Непосредствено пред основната музейна постройка е сградата на Етнографския музей -дело на обществеността през последното десетилетие /1982 - 83 г./, който с експозицията си отразява бита на града от дълбока древност почти до наши дни. Музеят на съвременното изкуство - градската художествена галерия - също се намира непосредствено до центъра на града, а една от съставките на Историческия музей -възрожденският комплекс - църквата „Св. Никола" от 1866 г. и възстановеното взаимно българско училище, градени с иждивението на балчишкия патриот дядо Кою Райчев още през тежките за българите времена, са разположени във „въздушната" българска махала, днес кв. Хоризонт, в подножието на разрушения ранносредновековен град Карвуна.